Добре дошли!

Добре дошли в Yellow Chick Studio!

Днес ще започна с лиричното отклонение за възникването на Yellow Chick Studio. Предупреждавам, че публикацията е дълга и не е за хора със слаби нерви! Ако я дочетете все пак – обещавам Happy End! 🙂  Най-любопитните от вас сигурно вече са попаднали на страницата “За нас”, от където става ясно, че Yellow chick е едно образувание, израснало единствено, за да задоволява нуждите на KD workshop – едно необикновено място, където се раждат едни необикновени китари и басове – почти живи същества с имена, души и собствен характер. Yellow Chick се излюпи малко след като започнахме да мислим за подобрения на сайта KDbasses (към този момент някои от подобренията все още предстоят).

Първото нещо, което решихме да направим е да подменим снимките на инструментите с професионални такива, на които да блесне истинската красота на всички китари и басове. Така започна издирването на фотограф, който да покаже продуктите в детайли и реалистични цветове. Първоначално се насочихме по препоръки към музикант-фотограф, който разбирайки спецификата на продукта, мечтаехме да направи новите снимки, които гордо да поставим в сайта. Първата китара беше изпратена за пробна фото-сесия, първите снимки бяха одобрени и гордо боднати в сайта на KD. Продължихме въодушевено с втората, третата… но с всяка следваща поръчка качеството на снимките падаше и дори връщането на инструменти за преснимане не помагаше. На моменти изглеждаше малко отчайващо (даже доста), но нямахме по-добро решение. Времето ни притискаше, наближаваше изложение в Берлин, за което трябваше да подготвим и каталог – снимки определено ни трябваха и то по-добри, много по-добри от тези, направени със „сапунерката” на KD. Едновременно възникна нуждата и от корица за въпросния каталог и тази нужда ни заведе при друг фотограф. Резултатът беше плачевен – това е друга дълга история и как само се изкушаваааммм… Няколко месеца след идеята за подобрения по сайта, се оказахме с изхарчена значителна сума пари по проектите, щети по една от китарите и нищо налице, нищо, което можем да използваме. Удряхме на подобни камъни и в желанието да оборудваме всеки инструмент с видео представяне. Времето напредваше, безнадеждността растеше, със сетни сили изпратихме около 20 запитвания към фотографски студия и индивидуални фотографи с надеждата, че някъде по географските ни ширини има човек истински професионалист. От всички оферти, които получихме, адекватни и сериозни бяха едва няколко и почти се спряхме да работим с един от отзовалите се, когато на KD, изморен от несполуки, му хрумна великата идея, (изглеждаща ми напълно неадекватна по онова време) да купим собствено оборудване и сами да направим професионалните снимки, за които мечтаем. Трябва да се отбележи, че и двамата не бяхме хващали професионален или полу-професионален фотоапарат, да не говорим, че „ISO свързвах със система по качество и в никакъв случай с термин във фотографията. Поговорихме малко по темата, убедихме се един друг, че едва ли ще успеем да се справим сами и… разбира се, купихме, каквото счетохме за необходимо. Озовахме се с някаква техника в ръце, която гледахме с недоумение и дори страхопочитание. Идея нямахме какво да правим с нея. Тогава друга велика идея проряза пространството – да изкараме кратък курс, покриващ конкретните ни нужди, при фотографа, който най-много харесахме. Той откликна на идеята, но с уговорката, че хората се учат с години и резултатите няма да са каквито очакваме. Беше ни омръзнало всичко да не се получава и всички да ни казват как нещо не може да се получи. Имаше само едно нещо, което да се направи (поне за нас) – да се приложи принципът проба-грешка. Започнахме опитите в импровизираното ни студио, за около седмица разбрахме що е то бленда, скорост и ISO, колко е важна светлината и колко маловажен фотоапаратът. Надеждата покълваше, самочувствието ни също и след тази една седмица, твърдо убедени в нашите възможности, се върнахме в магазина за фотографски чарколя, за да закупим още един обектив. Бяхме стигнали до извода, че не можем да достигнем желаната от нас детайлност в снимките поради неподходящия обектив, а не поради някаква друга причина, като нашата неспособност например…не, разбира се, че не. За щастие след консултация в магазина се оказа, че причината наистина не е в телата стоящи зад фотоапарата и изводът ни е съвсем адекватен. Върнахме се с новия обектив! Вече нямаше какво да ни спре! Щрак, щрак – „моаре”? Ще каже човек, че дъждовния облак е само над нашите глави. Мъките не бяха свършили – седмици въртяхме светлини, скорости и бленди и един не търсен ефект все се появяваше на иначе съвършените ни снимки. Отвсякъде валяха предложения какъв е този ефект – моаре, хроматична аберация, нещо ужасно, можещо да се махне само с „печатчето” във фотошоп или други сложни фотошопски техники. И най-сетне нашите ангели-хранители се смилиха над нас – ефектът-дефект беше хроматична аберация и направените снимки просто трябваше да се отварят не с плъгин на фотошоп, а със софтуера на нашия фотоапарат. Колко лесно било! Толкова се радвам сега,когато пиша тази история, че не спряхме да опитваме, не се отказвахме, когато чувахме „Не може” и намирахме сили да се изправим след всеки препъни камък. Попадали ли сте на историята за малките жабки? Бъдете глухи за всички „Не може” и ще изкачите своите върхове. Ето и крайния резултат и снимките на първата китара, които направихме в Yellow Chick Studio:

(От тогава насам, нашето „ жълто пиле“ доста се разви и освен снимки вече има и няколко видеа зад гърба си, както и един продуктов каталог, но тях ще споделя допълнително.)

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: